Гара

Дали бях аз и къде отиде ти – онази, която обичаше да върви по ръба и да пада, да става. С годините малко ми омръзна да падам. Позаболя ме първият път, вторият станах , поотупах се и продължих да се надявам да продължа да ставам все така лесно. Вината дойде от вторият, третият път. А наскоро – случи се пак – дадох го позалепено, но все още цяло-целеничко, а нямаше кой да го задържи и ето – падна разби се като капчиците леден дъжд в януарски ден и аз го изпуснах. Стодено ми стана, но нали бях свикнала – продължих. Не исках да приема, че човек може да е толкова изтръпнал от болка, но времето учи на болка, а опитът идва постфактум, когато дори болката вече е станала толкова свойска, че става като лош навик, или вредна мания. Причиняваш си я и не се притеснявваш, че реално тя те разрушава като земетресение, което не позволява да изградиш нито сантиметър над повърхността на емоциите. Спомен по памет и рисунка от скъсани парченца чувства или чувстителности. Единички зрънца истинно, а истината е някъде отвъд общия образ. В унеса на това вертиго няма нищо красиво. Дори иницитивата ми се струва тривиална спъпка по пътя нанякъде. Кой ли може да ме разбере след като всички тези счупени емоции си останаха купчина излишост и необосновани тези? Въпроси, които зададох на стената, а тя ми отговори с мълчание. Сега седя и те рисувам с клавиши и правя пауза за някоя…Запетая. Въпроси не ми останаха, а ти си остана все така необратимо изгубен някъде в бъдещето.
Спомняш ли си, когато гонехме времето до следващата пиеса или врата на кафене? Срещите ни бяха кратки, а вечността – недостатъчна. Видяхме се на улицата, а ти ме позна – непознат намери друг непознат и така – докато не залязохме. В зората на това невръсно единство, нашият малък Бенджамин Бътън си порасна под носа ни и старецът си тръгна, а с него и това нас.
После дойде като съобщение. Намерих се отново и вървях по асфалтирани облаци докато не пропаднах в небето. Там ти ми каза коя съм и ти повярвах. Ти ми даде истина и си я взе. Да, обаче с откраднатото аз си построих убежище, в което залепих кристалите на изгубеното време. Там аз си поплаках – далече от теб и навсякъде с теб, без да знаеш.
После те убих. Да, удавих те, стрелях в мишена с твоя облик и си пожелах да те удавя в Темза, докато една вечер ти не ми отвори вратата и не ме пусна навън.Тогава те заобичах отново, ама ей така, истински, без мен.
После ти пак се появи под колоните на металния гигант в един град някъде наблизо. Беше чакал достатъчно много, за да не замръзнеш, а аз да истина. Даде ми свободата на полета и удара на паважа под един прозорец. И до ден днешен се обръщам и се усмихвам на ъгъла на улицата и си спомням и дъжда, и мрака и усмивката. Очите си и досега ме карат да се въртя като дервиш в унеса на една илюзия. Детето в мен и тогава не порасна, а продължи да младее и да отхвърля грубата ръка на реалността. Не ти повярвах, когато ми каза, че е по-лесно да сме тук. Не, аз отидох далеч и си взех багаж, докато ти остана в чакалнята. Така и не дочаках теб.
После те забравих. Не ми даваше мира тежестта на моя багаж и си бях наумила да се отърва от него, хвърляйки го в някоя бездна и да се науча да тичам без да се обръщам назад. Стигнах ръба на една мъртва звезда и те изхвърлих в нищото. Останах там ,за да видя изгрева, но слънцето закъсня и аз пак тръгнах да те търся.
Взех, че те намерих в дъжда. Видя ме и се усмихнахме на изтичащото време. Откраднахме си малко щастие и дочакахме и изгрева и залеза, и вторият дъжд. Колата ме застигна и трябваше да те пусна дълго след като ти си беше тръгнал. С усмивка.